Цитати

За техниката на пеене

„За мен е характерно това, че пея, както се говори. Моята техника не се вижда. Може би защото Господ ми е дал много глас. Аз трябва да съм много болна, за да се мъча да правя хиляди неща. Гледам винаги да излиза така, че да не личи техниката – това е най-добрата техника. Когато започнах да правя репертоар, сигурно съм имала малко техника и много интуиция. Мисля, че всичко идва с годините. И досега срещам ученици, които от първия момент, в който им покажеш нещо, го правят и после го забравят. Има и други, които не могат да го направят в момента, след 2 дена се сещат, идват и го правят. На всеки мозъкът му действа различно и различно отпечатва. Много по-добре е един тежък глас да се учи на техника от един лек глас, за да може да олекотява. По такъв начин гласът е много по-дълготраен, съответно и животът на артиста на сцената е много по-дълъг.”

За обикновените хора

„Много ме шокира и ме притеснява терминът „обикновени хора”, заради самото разсъждение. Аз приемам всички хора за обикновени, включително и себе си. И най-много себе си, защото иначе човек не би могъл да живее. Много ме притеснява въпросът на журналистите: там, отгоре, от звездите как се вижда долу. Ами аз не съм била там, имала съм някакви успехи, но там някакси не се виждам. Аз съм непрекъснато сред вас. Върхът е може би само във въображението на хората, но ние сме абсолютно нормални хора. Може би притесненията ни са от друг вид.”

За пеенето

„В живота си раснах стъпало по стъпало и всичко, което научих съм го купила, нищо не съм си измислила. Откривам в себе си неща, които после ги намирам в книгите. Те само се повтарят. Всичко, което е написано за пеенето, а то е страшно много, ако го прилагаш и можеш, ще станеш най-големият певец.”

За всекидневието на певеца

„Често ми казват: животът ти е интересен, различен от нашия, непрекъснато пътуваш, непрекъснато пееш... Всъщност това е еднообразно многообразие – все едно и също: пътуваш, отиваш в хотела, изваждаш дрехите, после тръгваш на репетиция, срещаш непознати хора, бориш се да сработиш с тях за кратко време, да изгладиш всички противоречия, които имаш – и незнание на език, и разбирането на образа. И трябва в рамките на седмица да се получи нещо цялостно, след което изпяваш 3-4 спектакъла, преди да продължиш към следващото място. И това се повтаря в продължение на толкова години.”

За трудностите в професията

„В моята професия трудностите са много повече, отколкото щастливите мигове. Ето какво ми каза знаменитата певица Симионато: „Моят живот премина във влакове, самолети, хотели, сцени...” Така живея и аз. Във всеки театър оставям част от себе си – дори не мога в края на представлението да изпитам истинската радост от постигнатото, когато публиката аплодира и дълго скандира „Браво!” Подтисната от нервното напрежение, не мога да изживея хубавото, а имам само чувство за изпълнен дълг. Дълго през нощта не мога да заспя... Остават ми стотиците мили писма, които получавам, и за съжаление, въпреки голямото ми желание, нямам време да им отговарям.”

За журналистите

„В цялата суматоха трябва да държиш едно високо ниво и да бъдеш здрав въпреки климатичната инсталация, да бъдеш винаги усмихнат, да бъдеш винаги на разположение на журналистите. Ръководството на театъра те моли да участваш в рекламата на спектакъла. Ти си длъжен, след като ти плащат и трябва вечно да правиш „щастлива усмивка на лошата съдба”, както се казва. Това го приемаш също като една игра на сцената, като една режисура, която да изпълняваш. И когато някой ден си кажеш, че не можеш да станеш и да вземеш куфарите и не можеш да се срещаш с журналисти, веднага заключават: да, капризни звезди!”

За живота на артиста

„Много е труден животът на артиста. Изтича между пръстите както пясъка и когато изведнъж те удари съдбата както мен, се обръщаш и виждаш, че всичкото се сплесква в един миг и че оставаш сам, и нямаш нищо от собствения си живот от едно нещо, което наричаш кариера, но което си е отишло...”

За оперното изкуство

„Операта отдавна не е елитарно изкуство, но трябват много пари, за да бъде направено. Голяма част от публиката, която идва, го прави от любов към това, което държи душата като една спирала и което никога не може да си отиде, защото истината не си отива. То е истинско изкуство. Ще си отиде чалгата, ще се забравят много преходни неща, които са по-леки за възприемане, но класиката никога няма да си отиде.”

За професията

„Нашата професия е една хамалогия. Много е мимолетно бляскавото в нея. Този, който гледа отдолу, ни вижда окъпани в светлина, облечени понякога в разкошни дрехи, но ние самите нищо не чувстваме освен треперенето да не забравиш текста, да бъдеш на място, дали ще ти излезе нотата и да бъдеш заедно с диригента. Гледаш суфльора в дупката и диригента. Не можеш да мислиш: „Ах, колко ми се наслаждават, виж колко съм голяма!”

За света

„Когато с години обикаляш по света, ти не само ставаш негов гражданин, но и не изпитваш носталгия за никъде. Където и да си оставя шапката, все ми е добре... и все ми е зле”.

За живота

„Направени сме от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде”

За сцената

„И до днес сцената си остава за мен единственото място, на което съм се чувствала добре и съм била щастлива. Добре съм на сцената, която и да е тя. Често преди спектакъл съм се чувствала като ученик на изпит, който не знае какво ще му се падне. Но стъпя ли на сцената, натрупаното през годините ме води напред. Когато слушам записа по-късно, се питам: това аз ли съм го пяла? Артистът трябва да прегори в залата, на спектакъл. Появата пред публика е необходимият риск, който носи успех. В противен случай и най-големият талант може да остане незабелязан или недооценен.”

За музиката

„За да удължи кариерата си, без значение малка или голяма е тя, артистът трябва да мисли единствено за музиката. Бих могла да живея без кариерата си, но не и без музиката.”

За страха от провал

„Слава Богу, не съм го изпитвала. Почувствам ли обаче, че гласът ми не съответства, провалът е сигурен. Но една скъсана нота по време на спектакъл не означава провал. То е като падане на ледена висулка – точно толкова непредсказуемо е. Всички сме имали такива случаи, но Мария Калас, понеже бе превърната в мит, често я освиркваха. Поначало голямата кариера, големият глас предполагат и „голям” скъсан тон. Посредствените никой не ги следи, каквото и да им се случи. Всички се целят в големите имена, тях гледат да разпънат, да свалят от пиедестала.”

За ръката на Бога

„Когато усещам, че синхронът между тяло, глас и моментно състояние е налице, си казвам, че ръката на Бог е над мен. Господ е в нас, той ни дава сили. Господ е вярата в себе си, в собствените си възможности. Той е природата.”

За умората

„Най-важното, когато твориш, е да го правиш отпочинал. Уморена ли съм, не понасям никоя от героините си, защото чувствам как ме измъчват, как работата ме затрупва. Умората кара всеки творец да намрази създанията си...”

За партньорите

„Рядко има невъзпитани хора. Трябва да е много нервен човек да не си знае партията и да не можеш да очакваш от него нищо – да не го закачаш, защото е нервен на сцената. Колегите ни по правило са много възпитани, рядко правят някакъв скандал и е удоволствие да работиш. Когато има проблем с някой колега, директорът си го оправя, ние помежду си не се занимаваме с това. Понякога колегата ти е много талантлив певец, но изключително труден партньор. Той не се съобразява с другия, просто защото е изключителен егоист. Подобно отношение е много притеснително на сцената – когато те третират като личност, а не като партньор.”

За срещите с публиката

„Не обичам на такива места да бъда декоративна. Достатъчно сме декоративни на сцената.”

За България и българите

„Аз съм българка, друга не бих могла да бъда. Научих се да живея навсякъде, но особено след смъртта на Жоро никъде не ми е удобно. Нито тук, нито там, затова гледам колкото може да продължа да пътувам, да продължавам да пея. Имаше един филм за мафията в Италия, за който Доменико Модуньо беше написал една много хубава песен. И филмът започваше с тази песен – много тъжна, а думите ѝ бяха още по-тъжни – „Горчива моя земя”. Още дълго време ще си я повтарям, а дано Господ да рече да цъфнем. Това, което не харесвам в нашия народ е, че нямаме мярка. Просто се лутаме от едната крайност в другата крайност. Нужни са ни разум и мярка.”

За трите най-важни неща в живота

„Не бих могла да живея без семейството си, без приятелите и без музиката, но в общия смисъл на думата. Човек се развива и аз бих могла да живея без кариерата си, но не и без музиката.”

За приятелството

„Приятелството е една опора, без която човек не може да живее. Това е вярата в другия. Аз не поддържам много приятелства, имам малко, подбрани приятели. Това са хора, които ме обичат, които ми вярват, които гледат само и само да ми помагат, без да искат нищо от мен. Обичам това приятелство, което е с мярка, не това, което иска да бъде твой опекун, да разсъждаваш като него, да живееш като него. Приятелството, което да ти дава свобода.”

За изкуството

„Има много още да се изкачвам и едва ли ще стигна дотам, където са завършените професионалисти. Не знам и дали има някой завършен. Изкуството е една безкрайна история и в едно си голям, в друго си малък.”

За модерния живот

„Имаме често криви разбирания за модерния живот. Култивираме старите и раждаме нови комплекси. Модерен живот за мен ще рече да бъдеш толерантен и да имаш сърце. Да си освободен от предразсъдъци и да се трудиш.”

За Мария Калас

„От нея е невъзможно да се учиш – тя е един феномен, който не може да се имитира. Може би Мария Калас беше толкова голяма, защото е работила изключително много. Такова изключително пеене от 16 до 38 години е една епоха, която може би никой и никога няма да може да повтори.”

За Рената Тебалди

„Можеш да се учиш от Тебалди. Тя има изключително красив глас, но е учила цял живот. Всичките ѝ партитури са изписани лично от Тосканини отдолу до горе със знаци и с букви какво трябва да се направи на всяко място. Това е една голяма школа и който може да попадне при нея и който разбира това, което тя прави, действително може да научи.”

За големите в света на операта

„Лично на мен най-много ми харесват Рената Тебалди и Мария Калас, първата със съвършения си гласов инструмент, другата със своите интерпретаторски заложби. Не мога да кажа, че те са мой образец, тъй като това понятие, особено в днешно време е станало твърде разтегливо. Но едно е вярно – „вокалният образец” се намира и ще се намира в непрекъсната еволюция. Много ми харесват и Мирела Френи, Райна Кабаиванска, Монсерат Кабайе...”

За творческия път

„Моят творчески път не беше лек. Първо, защото природата ми е дала един голям глас, а както казваше маестро Бръмбаров, такъв глас се поддържа цял живот и се вкарва в релси много по-трудно, отколкото един по-малък глас. Това е една безкрайна работа всеки ден, защото той е една машина, която се поддържа от въздуха и ако всеки ден не се работи, не може да се направи нищо. Още утре, още вдругиден започва да липсват мекотата на фразата, започват да липсват височините. Това изисква едно изключително голямо поддържане. Моят творчески период беше много хубав от 35-40 години, но големите престижни театри дойдоха за мен след 42 години. Престижните си драматични роли вече бях направила, даже по-хубаво, в други театри.”

За конкуренцията в операта

„Който не е работил в операта, не знае какво значи това лудо надпреварване. Защото ако аз спра за два месеца, веднага друга заема моето място. Това е както на хорото. Трябва действително да тропаш до припадане, ако излезеш за мъничко, трябва веднага след това да се закачиш отново. Жестоко е и аз мисля, че много малко хора могат да издържат на това темпо. Понякога, като си погледна календара, си казвам: аз ли съм тази, която издържа на това темпо, на това натоварване?”

За пеенето

„Италианците казват, че пеенето се прави върху думата и върху въздуха. Което значи, че когато отпуснеш гърлото свободно, устата може да произнесе всякакъв вид текст и той да изразява радост, любов, гняв, презрение, заповед. На това певецът трябва да се научи до 27-28 години.”

За центъра в арията

„Всяка фраза има център, а всяка ария има само един връх. Натам трябва да се стремим през цялото време, за да не се получава еднообразие. Една партия, в зависимост от това кой как я учи и кой колко издържа, както и до каква степен е стигнал в техниката си, би трябвало да се подготвя от един до три месеца. Но на практика това едва ли е осъществимо.”

За спектаклите

„На Запад е много жестоко – годишно трябва да пееш 50-60 спектакъла. Не го ли правиш, значи не си в кръга. Излезеш ли от него, веднага започва да се говори че си болен, че те няма, че не можеш да пееш, че си закъсал. Веднага се пръскат слуховете. В Милано стои една плеяда от певци, които търсят и не могат да си намерят работа. И това им е работата – да говорят за този или за онзи.”

За вкусовете в изкуството

„В творчеството вкусовете постоянно се изменят. По друг начин чувстваме и претворяваме нещата във всеки един момент. Ето с кое искам да разбия натрупаните с години канони. Искам да се разчупят формите, линиите, за да се доближи изкуството до хората. Независимо къде – в суперпродукция или в оперен спектекъл. Или в шоу.”

За драматичния колоратур

„Има драматични сопрани, които нямат тая техника. Аз смятам, че не съм я научила в консерваторията, защото тя, особено при драматичните гласове, не може да се придобие. Вродена е, а аз съм я имала от народните песни. Нашите народни песни се пеят точно на този принцип. Само че моят регистър е много висок и много лесно ми се е удало да направя това. Докато учех при маестро Бръмбаров, той винаги ме е разпявал като драматичен сопран на бавни и дълги упражнения. Когато отидох в „Скалата”, педагожката, която се занимаваше с мен два пъти в седмицата, и директорката на школата ми казаха: „Вие сте един много добре поставен глас, излишно е да ви бъркаме в гласа. Малко техника повече можем да прибавим. Вие сте учили при един много голям педагог и който дойде при нас и му се „бръкне в гласа”, се получава като една обърната с хастара навън дреха и не може да се постигне нищо”. Там за първи път тази жена, която е била колоратурен сопран, започна да ми дава колоратурни упражнения, които за мен не представляваха абсолютно никаква трудност. И още там специалисти като нея и като маестро Пасторино, при който учех, а също и Джина Чиня, при която бях на посещение още преди да вляза в школата, казаха, че съм точно тоя тип глас – драматичен колоратур.”

За репертоара в началото на кариерата

„Проблемът, с който се сблъсках в началото, беше че пристигнаха много специалисти и искаха веднага репертоар. „Мадам, дайте репертоар, защото такива гласове са малко.” Ние и сега (1979), се броим на пръсти – 4-5 в света. Аз нямах репертоар – само „Набуко”, „Трубадур” и „Силата на съдбата”. Това беше нищо.”

За корепетиторите

„Когато започнах работа с маестро Пасторино, той ми казваше: „Този тон не ти излиза, защото долният не ти е опрян, защото не е направен на тази позиция, защото не е на „о” или „е”. Маестро Пасторино беше изключителен пианист, преподавател постпартити (така се наричат в Италия корепетиторите, които ти преподават партията с всичките класически изисквания и с абсолютно всичко, което е необходимо да ти го каже самият маестро).”
„Бал с маски”, когато бях в Аржентина през август 1974. Тъкмо да си тръгвам за тук, за да я подготвям (бях си отделила за нея 50 дни, защото музикално е много трудна).”

За механичната памет

„Има нещо, което е затруднявало цялата ми кариера. Аз нямам точна механична памет, не съм я имала и като дете. Мога да разказвам, да си спомням факти отпреди много години, да разказвам последователно събития. Обаче точна механична памет никога съм нямала и това много ме измъчва. И всяка опера, която може би преди 10 години съм я учила, както „Набуко”, не съм от тия, ако ги събудиш насън, да я знаят. И това ми създава големия труд, който непрекъснато трябва да полагам, да уча.”

За броя спектакли месечно

„Нормата на спектакли на месец не трябва да бъде по-голяма от пет, и то – добре разпределени, при това от едно заглавие, най-много две. Но не се получава така. На мен ми се е налагало да пея: във вторник „Тоска” във Виена, в сряда се връщам в София и пея „Набуко”, в петък – „Аида”, след това „Трубадур”, после отново „Тоска” и в събота – „Дон Карлос”. Всичко това – в рамките на по-малко от седмица. Този ритъм просто убива артиста. Човек се изразходва, изразходва му се гласът, изразходва му се нервната система, особено когато е на различни сцени. Трябва да съобразиш кое къде е, кой къде е. При тая сгъстена програма (1979), ако пея още 5 години, ще хвърляме шапка!”

За риска в изкуството

„Рискът в изкуството е много необходим, защото той понякога носи успех. Ако не рискуваш, никой не те забелязва. Рискът е и форма на ексхибиционизъм, който в нашата професия е много важен. Една от важните черти на таланта е дали той може да го покаже. Ексхибиционизмът и рискът трябва да съществуват за певеца. Винаги трябва да се стремим напред, да не се дърпаме назад. Винаги да се покажем – може и в лоша светлина, когато се смутим и покажем неможене. Но това е показ на една черта – на смелостта да се покажеш пред другите.”

За идеалното в изкуството

„Грешно е да се смята, че всички неща трябва да бъдат върховни. Запомнете, няма идеални неща. В момента, в който казваме, че едно нещо е идеално, му слагаме лимит. Следователно не можем да вървим напред.”

За критиката

„Много пъти съм разговаряла с критици, които, докато ми задават въпроси, аз им отговарям с въпроси. Те въобще нищо не знаят, нямат музикален речник, нямат музикални изрази, не познават произведението. Една от тях ме пита: „Разкажете ми нещо за Турандот”. Аз, без да ѝ задавам въпроси, започвам да разказвам: „Там, където умира Лиу и Пучини е умрял и продължава Алфано...” и тя: „А, така ли? То това е интересно...” Отговорих ѝ: „Чакайте, аз с кого разговарям?” По начина, по който един критик си пише критиката, разбираш колко знае и колко струва.

За успеха

„Важно е човек да стигне, а не кога, на колко години. Някои пристигат млади, впоследствие прегарят и много боли. Аз съм много доволна от постиженията си, от кариерата си. Никога в живота си не съм имала само успехи. Даже и в най-големите ми триумфи не съм получавала едногласни критики. Винаги е имало някой, на когото не съм се харесала. Не можеш когато си един публичен човек – политик или артист, да се харесваш абсолютно на всички. Ще се намери някой, който да каже нещо. Не е необходимо да бъдеш идеален. Необходимо е две трети от публиката да те харесва, две трети от народа да те поддържат.”

За самочувствието

„И липсата на самочувствие, и излишъкът на самочувствие са опасни. Липсата на самочувствие не дава възможност да се изявиш, а излишъкът му не ти дава възможност да растеш. Човек трябва да се научи на идеален самоконтрол и да търси средното.”

Вокалното или артистично съвършенство?

„Все пак вокалното, но трябва да бъде съчетано. Много пъти с артистичното можеш да компенсираш вокалното. Артистичното обаче струва малко, когато вокалното не върви.”

За студийните записи

„Студийните записи са хубаво нещо, но според мен те са стерилни. В тях липсва атмосферата на прекия контакт, а това се чувства, колкото и съвършено да е изпълнението.”

За режисьорите

„В операта в Буенос Айрес работеше Маргарита Валман, от която научихме много. Хваща те и ти разработва образа. Така вече не се работи по света или много рядко, както работеха Покровски и руските режисьори: да разнищят образа и да го „посадят” вътре в теб. Сега от теб искат да си го научил и да реагираш като образа, но това не става от само себе си, особено при начинаещи изпълнители.”

За тенорите

„Пяла съм с най-красивите тенорови гласове на света днес и съвместната ни работа е била удоволствие. Много изпълнители искат да знаят кое сопрано или кой е техният партньор. Това никога не е било необходимо за мен.”

За диригентите

„Някои смятат за особено престижно, че си пял с голям диригент, но аз съм научила повече от диригенти с по-малко име, които повече работят и обръщат внимание на певците. Има големи диригенти, които искат да отидеш готов. Те може да изискват още нещо от теб, но от теб се очаква да бъдеш абсолютно готов. А има и по-малко известни диригенти като Гуаданьо например, които познават италианската традиция, какъвто беше маестро Патане. По-новите страшно много тичат, много са канени и искат да бъдеш готов, сам да знаеш всички традиции. За младите певци това е много трудно. Затова аз предпочитам този диригент, който по-добре работи с теб. В живота си съм научила най-много от диригенти, които могат да пеят. От маестро Мишо Ангелов например, който ти показва фразата, пеейки я. Ако беше отишъл в Германия, той можеше да направи кариера на певец, понеже там не искат големи гласове. Другият диригент, от който съм научила много, е маестро Даниел Орен, който има един много възпитан глас.”

За преподавателите

„Когато се обръщам назад в живота си, си давам сметка, че от малка досега съм имала късмета да мина през много големи преподаватели и да се срещна с личности. И в моето село, където съм пяла в хора, и с университетските ми преподаватели. В Консерваторията имах голямото щастие да попадна при маестро Бръмбаров, да имам всичките преподаватели, които бяха там. След това когато Михаил Ангелов се върна от Ленинград, когато се върна от Неапол – всичко, каквото са ми преподали, съм го попила. Научила съм от тези диригенти, които също са се учили, за да станат големи. Каквото са знаели, са ми дали и никъде нищо не съм забравила от първия ден, в който съм влязла да уча.”